Полският отряд редееше неусетно. Но напредваше начело с младия си крал, който поваляше с меча си всеки враг, неуморим като самия бог на войната.
До султана, който вече се озърташе смутен, готов да скочи от обукаения си кон и да яхне запасния си жребец, оставаха още тридесетина разкрача.
В този миг някакъв яничар се провря незабелязано зад коня на Владислав и сряза с ятагана си сухожилията му. Нещастното животно се повлече по задница. Окованият в тежка броня ездач се срина на земята. Яничарят се хвърли върху му, отметна шлема му и с един замах му отряза главата. После изтича, та я показа на повелителя си.
На прът! — извика обезумял от радост Мурад. — Да видят гяурите как аллах наказва клетвопрестъпника!
Победителят я набоде на копието си и я размаха високо. Тържествуващ рев огласи полето. Закънтяха барабани, писнаха зурни. Вестта за гибелта на краля се разнесе като мълния. Пръснатите турски алаи почнаха да се завръщат, да се сбират край падишаха си, добили отново вяра в благоволението на пророка.
Фружин и свитата му видяха цялата трагедия, безсилни да помогнат.
— Началото на края! — промълви царят и една сълза се изтърколи по бузата му.
Добили смелост, мюсюлманите се хвърлиха в контраатака и сега малките сили на леката чешка пехота и неопитните български бойци трябваше да отблъскват напорите им. Редиците им взеха да се огъват.
Тогава Ян Хунияд се завърна.
— Воини кръстоносци! — провикна се той с гръмовния си глас. — Битката не е загубена! Крал Владислав загина като герой. Напред — за вярата!
И връхлетя срещу подреждащите се яничари.
— След мен, рицари и войници!
Тоя път бойците му не го последваха тъй самоотвержено както преди. Отсреща, отвръх могилата, стърчеше набитата върху копието глава на крал Владислав и стягаше в леден ужас сърцата им.
Пристъпът на Хунияд не успя. Ала той нападна още веднъж. И още веднъж. Жестоката схватка продължи до стъмване.
Тогава Ян Хунияд сбра оцелелите рицари и войводи.
— Всичко е загубено! — промълви той с гробовен глас. — Остава ни едно. Да се изтеглим. Да спасим каквото още може да се спасява. До нова битка, когато й дойде времето. Трябва да отстъпим. Друг избор няма…
Всички мълчаха с наведени глави, оплискани с кръв, с мръсни превръзки, убедени и те, че това е единствено правилното решение.
Само един възрази. Възрази винаги благоразумният, мъдър и разсъдлив Фружин, дипломатът Фружин. Сега в старческите му очи светеха огънчета, които никой не бе виждал, нито подозирал до днес. А лицето му бе замръзнало в каменно студена твърдост. Ръката му бавно, но уверено измъкна меча.
— Братя християни! — изрече той с глух глас. — Аз дойдох тук не за да се връщам победен. Аз нямам време за нов поход. Половин век съм чакал тоя ден. Дойдох в родината си, за да победя… Или да умра… Сбогом…
И с голия меч се хвърли в тъмнината напред срещу заплашително стаения победител.
Увлечени от магията на саможертвата му, след него се спуснаха княз Асен и Семир, последвани от Смил и малобройните остатъци на българската дружина.
Врагът ги посрещна с облак от стрели, с гора от копия, с блясъци на ятагани. Въздухът ехтеше от звъна на желязо в желязо. Конете цвилеха, по-право ръмжаха и те като разярените си ездачи. Викове и проклятия. И предсмъртни стонове. И отчаяни призиви към Христа и аллаха.
Само гласът на царя държеше вкупом ратниците му:
— Българи! Мъстете! Да ви запомнят вразите! Да ви поменават с трепет!
Внезапно той изохка и се захлупи върху седлото.
Семир се пресегна, прехвърли го пред себе си върху своя кон и обърна надире.
— След мен! Царят е ранен!
Както бе връхлетяла, тъй ненадейно се откопчи от схватката малката българска дружина.
Турците не намериха толкова смелост, че да я преследват в тъмнината.
Българите скоро догониха отстъпващата колона, която беше изоставила лагера с бойните каруци, с обоза, с продоволствията си.