Чу как се отвори задната врата на къщата. Затаи дъх и проследи появилата се безмълвна фигура. Беше Раул. Пред ужасения й поглед той се наведе над Ахмед, после излезе на улицата.

Вцепенението й трая още няколко минути, докато стрелбата по улицата утихна. Изведнъж тя се стегна, отлепи се от конюшнята, проправи си път през тъмната къща и излезе през предната врата. Прекоси пътя и се втурна в един кирпичен тунел. Мина през някакъв двор, после през още един, тук-там след нея светваха прозорци. Проправяше си път през купища боклуци, кокошарници, прецапа една помийна яма. В далечината се чуха още изстрели и викове. Не спираше да тича, усети, че ако не спре, ще изгуби съзнание. Но едва когато залитайки достигна до Нил, Ерика си позволи да спре. Не знаеше къде да отиде. Не можеше да вярва на никого. А и след като Мохамед е шеф на охраната, как да се обърне към полицията?

В този момент тя си спомни двете министерски къщи, охранявани от разпасаните войници. С усилие се вдигна на крака и се запъти на юг. Придържаше се в сянката край пътя, докато не стигна до тях. После, вече напълно безчувствена, заобиколи първата къща, излезе на осветената улица и застана пред входната врата. Войниците си приказваха между двата входа. Двамата се обърнаха и се втренчиха в Ерика. Тя се приближи до единия. Беше млад, облечен в широка кафява униформа, с ослепително излъскани обувки. На рамото му висеше автомат. Той завъртя оръжието на гърдите си и когато тя се приближи, започна да й говори нещо.

Без изобщо да му обърне внимание, Ерика подмина сащисаното войниче и влезе в двора.

— О аф андак! — извика войникът и тръгна след нея.

Ерика спря. После събра всичките си сили и изкрещя:

— Помощ! — и продължи да крещи, докато най-после един от прозорците на къщата светна.

Скоро на прага се появи въздебел човек, плешив, бос и загърнат с халат.

— Говорите ли английски? — задъхано попита Ерика.

— Разбира се — каза мъжът, изненадан и сърдит.

— В правителството ли работите?

— Да. Аз съм заместник-помощник на министъра на отбраната.

— Работата ви по някакъв начин свързана ли е с антики?

— Не, по никакъв.

— Прекрасно — отдъхна си Ерика. — Имам да ви разказвам една абсолютно невероятна история.

Бостън

„Боинг 747“ направи плавен завой и се насочи към летище Логан. Притиснала нос към прозорчето, Ерика се наслаждаваше на Бостън в късната есен. Завръщането й вкъщи я изпълваше с трепетно вълнение.

Колесникът на огромния самолет докосна пистата и целият корпус леко потрепери. Няколко от пътниците изръкопляскаха, щастливи, че дългият презокеански полет най-после е завършил. Докато самолетът маневрираше към сградата на международните линии, Ерика се дивеше на многобройните си преживявания от заминаването насам. Сега в нея бе настъпила дълбока промяна, тя окончателно скъса с отвлечените университетски представи за света и гледаше на нещата с много по-реален поглед. И след като египетското правителство я бе поканило да изпълнява висока длъжност при работата по гробницата на Сети I, тя бе убедена, че я очаква бляскава кариера.

Последен тласък и самолетът спря пред сградата. Двигателите утихнаха и пътниците започнаха да отварят багажниците. Ерика все още седеше. Спомни си безупречната бяла униформа на лейтенант Искандер, когато дойде да я изпрати от Кайро. Той й бе казал окончателния резултат от онази съдбовна нощ в Луксор. Ахмед Казан бе умрял от огнестрелна рана. Мохамед Абдула все още бе в кома. Ивон дьо Марго някак си успял да се измъкне и отлетял от страната, като му било забранено повече да посещава Египет. А Стефанос Маркулис просто бе изчезнал.

Това, че е в Бостън, й изглеждаше абсолютно невероятно. След всичко преживяно тя изпитваше известна тъга. Най-вече за Ахмед. Освен това тя сериозно се усъмни в способността си да преценява хората — и то най-вече заради Ивон. Дори и след всичко, което се бе случило, той има наглостта да й звънне в Кайро от Париж и да й предложи пари в замяна на вътрешна информация относно гробницата на Сети I.

Остави се да я води тълпата. Бързо мина през имигрантското бюро и си получи багажа. После излезе в залата за посрещачи.