— Да, за стотина топа кярът не си плаща кахърите. Но рекох ти вече: тази година абата ще се харчи, както халвата през Заговезни. Ако друг път аскерът е купувал шейсет-осемдесет хиляди топа, сега ще бъдат сто и двайсет хиляди, че и повече. А в тях по твоята сметка има двеста и четирийсет хиляди гроша чиста печалба, чорбаджи.

Огромната сума събуди алчността на Димитраки. Но го накара и да се усъмни:

— Щом е така, защо ми го казваш, хаджи? Ако те послушам, нали част от вашия, на хаджи Василовите синове, кяр ще прибера в моя джоб?

Другият се усмихна. Така се усмихват възрастните на несръчното мъдруване на децата.

— Къде толкова пари, за да се изкупят сто и двайсет хиляди топа аба, Димитраки чорбаджи? Мигар ти можеш извади таквоз богатство? — Той отново поклати глава. — Има и за нас, има и за тебе. Важното е кярът да остане тук. И в християнски ръце. — Хаджи Михал го изгледа втренчено. — Агаряните ни държат под две пети, Димитраки чорбаджи. Едната е тяхната сила, властта им, другата — нашият фукарлък. Не е ли време да поразслабим бремето на петите?

Чорбаджията се смути. Накъде биеше Михал? Той ли, чието влияние над аяна предизвикваше завист сред българи и турци, ще поразслабва бремето на „петите“? Какво бяха словата му: грижа на добър християнин или капан на турски слуга? Като поразмисли, Димитраки отново си каза, че трябва да бъде предпазлив. И предпочете да не е чул последните думи.

— Знаеш ли какво е сто и двайсет хиляди топа, хаджи Михале? Хайде да не говорим за търговеца, който трябва да се разчекне от търчане, за да събере и изкупи и едната третина от тях. Но кой ще ги изработи? Нашите абаджии предават за аскера горе-долу шейсет хиляди топа. Още половината укриват, за да го продадат на пазара. Да кажем, че други двайсетина хиляди задържат за себе си. Станаха сто и десет. Какво излиза? Че дори абаджиите да кандисат една година без нови дрехи да ходят, пак няма да се съберат сто и двайсет хиляди топа.

Хаджи Михал го изслуша, но явно бе загубил интерес към разговора. И произнесе отегчено:

— Ще рече, дошло е време, когато добрият търговец трябва не само да купува и продава, а и да поощрява онези, които произвеждат стоката.

— Хубави думи, хаджи Михале. Ама един чифт ръце има абаджията. Колкото и да го поощряваш, няма да му поникне втори чифт…

— Нужно е, значи, да се поощрява умът, а не ръцете му. — Хаджията вече почти бе кимнал за сбогом, когато се сети нещо и допълни: — Чувал ли си за Добри Желязков?

Димитраки порови в паметта си.

— Новоселчанина ли? — Другият кимна. — Зная го. Бедно момче беше, с шекерджийство се прехранваше, а от три години подхвана абаджилък.

— Същият. Това нявгашно шекерджийче ще ни научи как умът замества ръцете. Чувам, чаркове измислил някакви и с тях хем по-много, хем по-хубав шаяк тъчал. Има в християните силица, Димитраки чорбаджи, дето напира да избуи и да даде плод. Пък ако й помогнеш… — Той поздрави. — Хайде, сбогом. И носи много здраве в къщи.

Не дочака отговора на чорбаджията и си тръгна. Димитраки гледа подир него, докато се стопи в тъмнината, после въздъхна и се отправи нагоре по сокака, който разделяше на две Мангърската махала.

Домашните му и сложената софра го чакаха — отдавна бе минало времето за вечеря. Димитраки изсумтя за поздрав, Божура, племенницата, му поля на мивника, после всички насядаха около софрата: в средата Димитраки, вдясно от него жена му Злата (той й викаше по гръцки Малама), отсреща Евтим, единственото му оцеляло дете, а вляво Жечка и Божура, вдовицата и дъщерята на покойния му брат Стефанаки. Сега Божура донесе паница с димяща гозба, Малама начупи хляба, прекръстиха се и взеха лъжиците.

Няколко време само ядяха и не проговаряха. Като премисли пак и за аяна, и за странния разговор с хаджи Михал, Димитраки най-сетне долови упоритата тишина около себе си. И я наруши:

— Какво сте се умълчали такива? Да не ви е заседнала кост на гърлото?

Четиримата извърнаха изумени погледи — трябва да се е случило нещо наистина необикновено, за да забрави Димитраки своя „елински“ говор.

— Че как няма да мълчим? — Само Евтим се престраши да му отговори. — Навъсил си се като облак, аха-аха да загърми…

— Ядосах се нещо тази вечер — каза бащата.

Малама, прекомерно дебела, и винаги прекомерно натруфена, го изгледа уплашено:

— Да нямаш пак лош хабер от чифлиците?

Почти не минаваше лято читаци да не ограбят някой от чифлиците на чорбаджи Димитраки. За да не му излезе пред властта име на недоволник, той не се оплакваше — не се оплака дори когато убиха ратая му Иван Коджакара, и с това невям насърчаваше грабителите.

— А, не е туй, слава богу — рече той, но нищо не обясни.