Президентът Уолъс кимна леко и започна да си събира нещата, без да се обръща.
— Рони ще дойде ли с нас, или не?
При тези думи архивистът с надрасканите очила за четене застана нащрек. Неговият началник Роналд Коб беше един от най-старите приятели на президента Уолъс от Юридическия факултет. Именно Коб обикновено се грижеше за посещенията му и подбираше кои скъпоценни документи да чете президентът. Но след скорошната диагноза рак на панкреаса Коб често отсъстваше.
— Господин Коб има час за химиотерапия, сър — обясни архивистът с глас, който се стори задавен дори на самия него.
Президентът Уолъс отново кимна, без да се обръща, и захлопна бележника си.
Тъкмо бързото движение на бележника привлече внимание-то на архивиста. Можеше да се закълне, че за миг, докато бледожълтите страници се затваряха, зърна едно от пожълтелите, покрити с петна писма на Линкълн, пъхнато вътре.
Присви очи, опитвайки се да види по-добре. Но от тази гледна точка, диагонално зад лявото рамо на президента, документът на Линкълн…
Не.
Това беше президентът на Съединените щати. Той никога не би…
Не, каза си архивистът.
Не, няма начин. Не.
— Преди да си тръгна, трябва да се отбия до кабинета на малкия вицепрезидент — заяви президентът Уолъс; тази шега винаги разсмиваше лесно дарителите.
Стана и стисна бележника под мишница.
Според съвременните изследвания обикновеният човек, изправен пред неудобно социално положение, изчаква седемнайсет секунди, преди да наруши мълчанието.
— Господин президент — възкликна архивистът, без дори да се поколебае. — Съжалявам, но…
Президентът Уолъс се обърна бавно, изгледа го с излъчващите си спокойствие сиви очи и пусна топлата си бащинска усмивка, спечелила му губернаторството на Охайо, както и Белия дом.
— Синко, просто трябва да изтичам до тоалетната, а после можем да…
— Ще отнеме само секунда — обеща архивистът.
Помещението беше не по-голямо от класна стая. Преди архивистът да се усети, вече стоеше пред Уолъс и препречваше пътя на президента към вратата. Русият агент пристъпи напред. Уолъс му махна да се дръпне.
— Какво те притеснява, синко? — попита президентът все още със спокойна усмивка.
— Аз просто… ами… — запелтечи архивистът и се олюля. — Просто е неволна грешка, сигурен съм, сър, но мисля, че може би случайно… Ами… В бележника ви… — пое си дълбоко дъх: — е едно от писмата на Линкълн.
Президентът се засмя и понечи да премине покрай архивиста. Той също се засмя.
И пристъпи точно пред президента. Отново.
Сивите очи на президента Уолъс бавно се свиха на две черни цепки. Беше твърде опитен, за да загуби самообладание пред непознат, но не означаваше, че му е лесно да поддържа постоянната усмивка на лицето си.
— Виктор, моля да ни извините за момент.
— Сър… — запротестира русият агент.
— Виктор… — повтори президентът. Беше достатъчно.
Металната врата на Хранилището се отвори с изщракване и силно стържене и Виктор се присъедини към останалите трима агенти в коридора отвън.
Втренчен в архивиста, президентът стискаше бележника.
— Синко, искам много да внимаваш какви ще бъдат следващите ти думи.
Архивистът отметна глава назад, за да обхване в целия му ръст президента, застанал толкова близо, че виждаше златния орел и президентския печат върху копчетата за ръкавели на Уолъс. В нашата колекция разполагаме с комплект копчета за ръкавели на Линдън Джонсън, припомни си архивистът без никаква причина. А когато вдигна поглед към най-могъщия човек на планетата и огледа лидера на свободния свят, му отне далеч по-малко от седемнайсет секунди да даде отговор.
— Съжалявам, господин президент, но тези документи на Линкълн не са ваши.
Президентът не помръдна за миг. Дори не мигна. Сякаш беше замръзнал във времето.
Чу се силно изтропване зад архивиста. Металната врата на стаята щракна и се отвори.
— Нали ви рекох, господин президент?! — възкликна познат глас с акцент от Средния запад, докато вратата издрънча в стената.
Архивистът се обърна точно навреме, за да види шефа си Рони Коб да пристъпва с накуцване вътре, по-бързо от обикновено.
— Казах ви, че ще издържи. Няма защо да се занимаваме с Бийчър.
Президентът се усмихна широко на стария си приятел и сложи ръка върху рамото на архивиста.
— Това е добре за теб — увери го той.
— Н-не разбирам — архивистът все още гледаше Коб. — Мислех, че сте на химио… После погледна президента, след това обратно Коб, който сияеше, сякаш току-що е станал баща.