— О, ти го можеш това, способна си на него, направо си гениална — казва Жан-Марк.

— Да, мога да имам две лица, но не и едновременно. С теб нося лицето, което се смее. В службата нося сериозното си лице. Получавам досиетата на хората, които търсят работа при нас. Препоръчвам ги или давам отрицателно мнение. Някои от тях се изразяват в писмата си на такъв съвършен модерен език, с всичките клишета, с целия жаргон, със задължителния оптимизъм. Няма нужда да ги виждам, нито да разговарям с тях, за да ги намразя. Но знам, че точно те ще работят добре и усърдно. Има и такива, които в друго време сигурно биха се посветили на философията, на историята на изкуството, на френския език, а днес, по липса на нещо по-добро, почти отчаяно търсят работа при нас. Знам, че те тайно презират поста, за който кандидатстват, и че следователно са мои братя. И трябва да реша.

— Как решаваш?

— Веднъж препоръчвам този, който ми е симпатичен, друг път този, който ще работи добре. Действам наполовина като предател на агенцията, наполовина като предател на самата себе си. И смятам това двойно предателство не за неуспех, а за подвиг. Защото колко ли време още ще съм способна да запазя и двете си лица? Изтощително е. Ще дойде ден, когато ще имам само едно лице. По-лошото от двете, разбира се. Сериозното. Покорното. Ще ме обичаш ли още тогава?

— Никога няма да загубиш двете си лица — казва Жан-Марк.

Тя се усмихва и вдига чашата си с вино.

— Да се надяваме!

Чукат се, пият, после Жан-Марк казва:

— Впрочем почти ти завиждам, че правиш реклама на смъртта. Не знам защо, но още от детска възраст са ме покорявали стихотворенията за смъртта. Толкова много знам наизуст. Мога да ти изрецитирам някои, искаш ли? Би могла да ги използваш. Например стиховете на Бодлер, които сигурно познаваш.

— Знам ги, знам ги — прекъсва го Шантал. — Прекрасни са, но не са за нас.

— Защо? Твоят стар троцкист нали обича поезията! А и има ли по-добро утешение за умиращия от това да си каже: „Тук ми е втръснало“? Представям си тия думи неоново осветени над вратата на гробищата. За твоята реклама е достатъчно леко да се изменят: „Тук всичко ви е втръснало. Люсиен Дювал, старият кормчия, ще организира пътешествието ви“.

— Но задачата ми не е да се харесам на умиращите. Не те ще имат нужда от Люсиен Дювал. Живите, които погребват мъртъвците си, искат да се наслаждават на живота, не да празнуват смъртта. Запомни добре: нашата религия се състои в това да възхваляваме живота. Думата „живот“ е царицата на думите. Дума — царица, оградена с други големи думи. Приключение! Бъдеще! Надежда! Впрочем знаеш ли какво е било кодовото название на атомната бомба, пусната над Хирошима? Little boy! Гений е бил, който го е измислил! Намерил е най-доброто. Little boy, малко момче, момченце, хлапе, няма по-нежна дума, по-трогателна, по-наситена с бъдеще.

— Да, ясно — казва Жан-Марк, очарован. — Самият живот се рее над Хирошима в лицето на момченцето, което ръси върху развалините златната пикня на надеждата. Така е започнала следвоенната епоха.

Той вдига чашата си.

— Наздраве!